Асие

История

— Мурад! Ох, синко! Мурад! — викаше тя и се мъчеше да се изскубне из ръцете на жените. — Мурад! Мурад! Пуснете ме… Мурад!…

В други сайтове:

На два-три пъти тя се спущаше към кладенеца, като че искаше да се хвърли. Насила я отведоха настрана. Разчорлена, с изсъхнали вече очи, тя зави ниско, проточено, като че не плачеше, а пееше.

— Де, де, Василе… — отговаряше му дядо Вичо. — Може ли?

Единият войник вече тичаше към поста да обади на поручика. И почти веднага — как се предават тревожните вести, господ знае! — отвсякъде заприиждаха тичешката хора. Мъже, жени, деца. Българи, турци, татари — цялото население на селото. Ясно, хубаво беше времето, а на Лютфи му се стори, че къщите и саплъците сякаш се снишиха като пред буря, а небето като че се дръпна по-нависоко. Гълъбите от горчивите кладенци се разхвърчаха на голям орляк и сред повечето тъмни крила сегиз-тогиз се превъртяваше някое и бяло.

Мурад — какъв пехливанин е той! — идеше прав, с тежки, широки крачки. Не беше нито посърнал, нито уплашен — лицето му си беше същото, мургаво, изгоряло от слънцето, с тънки черни мустачки. Само очите му бяха други — горяха и сякаш виждаха не туй, което беше наоколо му, а друго. И защо сред тая жега той е наметнал и закопчал отпред ямурлука си? Лютфи го погледна и като не смееше да му заговори, кимна му само с глава.

404 — страница не найдена

Гъста тълпа гъмжеше вече около кладенеца. Разправяха, викаха, махаха с ръце — пребледнели, изплашени. Софрата на кладенеца не се виждаше, не се виждаше нищо от него. Над човешките глави се издигаше само зелената китка на върбата, с увиснали надолу вейки. Лютфи, все повече разтревожен, трябваше да отговаря ту на един, ту на други.

Сваляне / Връзки

Кара Хасан също беше дошел и беше се приготвил: завързан с въжето през кръста и през чатала, със запретнати крачоли и гол над пояса. Щом дойде поручикът, изслуша онова, което му разправиха, погледна, както бяха направили другите, в кладенеца и заповяда да спущат Кара Хасана. Десетина мъже се заловиха за колелото — спущаха го бавно, предпазливо. Най-после въжето се свърши, додето трябваше — Кара Хасан беше стигнал до водата. Всички мълчаха и чакаха. Мина се доста време, което се стори извънредно дълго. Изведнаж тънкото въже, което се спущаше насред дебелото и служеше да се подава знак, се размърда и заигра. Кара Хасан даваше знак да го вадят. Мъжете пак се заловиха за колелото — конят отдавна беше турен настрана. Скоро се показа Кара Хасан. Но що има? Както си беше черен, Кара Хасан изглеждаше зелен. Лицето му беше издраскано и разкървавено.

Когато Лютфи вадеше вода от кладенеца си, често му минаваше едно нещо през ума: че неговият кладенец, каквато хубава вода има, на каквото място е направен, пък, най-после, какъвто си е, тъй само като го погледнеш, е кладенец, с който човек може да се хвали и да се гордее. Другите селски кладенци не са такива. Ето, от софрата на своя кладенец Лютфи ги вижда: разкривени, полунапуснати, като че не са в село, а в някоя пустиня. Около тях няма стрък зелена трева, земята е прашна, утъпкана като харман от добитъка. Всички тия кладенци са горчиви, от тях поят само добитъка, хора рядко се мяркат, цял ден там прехвърчат врабци, косове и диви гълъби. Те си правят гнездата между камъните вътре в кладенците — врабците най-горе, по-долу косовете, а най-надълбоко — гълъбите, вън из локвите се къпят гъски. Някой изжаднял кон се е довлякъл из полето и ето го че дреме с часове над празните олуци.

— Де е онзи? Защо не го извади? — извика поручикът.

— Ти, дядо Василе — започна пак той, — не помниш ли?… Касап Османовото момче като падна в кладенеца. Какво стана? Удави ли се? Нищо не му стана. Щом го извадиха — аз бях там, — и хукна да бяга, да не го бие баща му.

Лютфи се разтрепера. Ето какво направи Мурад. И какво стана? Падна ли, или сам се хвърли? Не само Лютфи, но и войниците не бяха видели, както трябва — ясно беше едно: Мурад беше в кладенеца.

Наближаваше обяд. Лютфи вече привършваше — двата олука се пълнеха и се преливаха, пълни догоре с бистра чиста вода. Оставаше само да доде добитъкът. Изведнъж, като се обърна, Лютфи видя, че откъм кръчмата идат двама войници, с бели ризи и бели навои, с натъкнати ножове на пушките си. А между тях — Мурад. Лютфи току-що поемаше тулума. Той забеляза, че войниците и Мурад се отбиха към кладенеца. „Какво мога да му помогна? — помисли си Лютфи. — Нека барем да пие и той малко вода.“ И той почака, като държеше тулума над коритото, без да го излива.

Кого из разработчиков уволить?

Още някое време хората викаха високо, разправяха се, после позамлъкнаха и се поуспокоиха. И какво можеха да направят? Трябваше най-напред да дойде поручикът. После да дойде и Кара Хасан, единственият човек, който чистеше тия дълбоки кладенци и се решаваше да се спуща в тях.

Извадиха го и го сложиха настрани. Кара Хасан дишаше тежко. Бялото на очите му се беше увеличило.

Кладенецът на Лютфи е сладък. По един обичай, завещан от баща му, а на баща му от неговия баща, от кладенеца се даваше вода на всеки, който поиска. Това беше семейна добродетел, правеше се за себап. А тъй като кладенецът беше край самия път — големия път, който минаваше през Чифуткуюсу и отиваше за Кюстенджа, на кладенеца можеше да се отбие да пие вода всеки пътник и всеки каруцар можеше да напои конете си. Водата се вадеше с кон от стотина метра дълбоко, но пак се лееше щедро като от чешма. И затуй наоколо винаги се зеленееше чиста мека трева, а току до самия кладенец една млада върба спущаше надолу тънките си вейки, като косите на момиче.

— Извадете ме! — с мъка проговори Кара Хасан.

— Де, де, Василе… Може ли? Чиляка е като камък — пада. Де ще остане жив? Пада — и туйто…

Мнозина, особено измежду мъжете, се изредиха да погледнат в кладенеца. Но какво можеха да видят? Нищо. Отначало се виждаха иззиданите стени на кладенеца, после ставаше тъмно и някъде дълбоко се виждаше да лъщи едно търкало вода, голямо колкото една парà. Туй беше всичкото. От Мурада нямаше ни помен.

Пиха вода най-напред войниците, а след тях — Мурад. Лютфи го видя, че остана близо до софрата, стори му се, че иска за поседне или да се качи. Повече той не можа да види, защото се обърна да закачи въжето. Изведнъж войниците извикаха. Лютфи погледна: Мурада го нямаше. Двамата войници, и двамата млади момчета, стояха слисани, втрещени. Единият остави пушката си, легна на софрата и като натисна с ръка фуражката си, погледна в кладенеца. Другият хукна да бяга, после се върна и пак извика:

Главная (выберите раздел)

Тъкмо за това заговориха наблизо и той даде ухо.

— Бе, ефенди… Не ще… аз искам да го извадя, а той, като ме улови, зе да ме души… Не ща… Не ми трябва. Който иска, да влезе — аз не ща!

Ето какво си мислеше Лютфи, когато стоеше на каменната софра на кладенеца си и чакаше да поеме тежкия тулум и да го излее в олука. Той вадеше вода вече от час и повече, а още не беше сварил да напълни двата олука, защото както винаги беше напълнил много котли, кофи и бъкели. Ето и Ибриям Чаушолу прескочи смъкнатия плет на двора си и тръгна насам. „В тая жега няма да отмине, а ще се отбие да пие и той вода“ — помисли си Лютфи. И наистина, още отдалеч Ибриям започна да подига и да оправя с ръка големите си руси мустаци, а Лютфи бавно заизлива тулума. Ибриям пи като от чучура на чешма, после се дръпна настрана и като пъшкаше издълбоко от удоволствие, започна да гали пак мустаците си. Да му каже, че водата е сладка и студена, нямаше защо, приказвано е, затуй Лютфи го попита:

— Казвай де! Защо не го извади? — попита пак поручикът.

— Де, де, Василе… Може ли?

Настрана, изморен и отчаян, беше седнал Лютфи. „Какво ще стане сега? — мислеше си той. — Ако се е удавил Мурад, хората няма да пият от кладенеца. Дали се е удавил? Може ли да не се удави?“

Лютфи изля тулума и спусна въжето. Той погледна след това към другите кладенци, не можа, по обичая си, да не направи сравнение между тях и своя кладенец, почувства се възгордян и тозчас забрави всичко, което беше си мислил за Мурада.

Выбор сделан, Илья уволен! Но он знает ваш IP:)

— Аз пък ти казвам, че е жив! — казваше Васил, когото наричаха Звездоброеца.

Заредиха се след туй какви не опити. Ония, които имаха най-силни гласове, навеждаха се над кладенеца и викаха на Мурада да се остави да го извадят — да се предаде. Някой предложи да спуснат пак Кара Хасана, но да му дадат сопа: ако не ще Мурад — да удря. После да го върже и да го извлекат. И това не помогна, защото Кара Хасан за нищо на света не искаше да влезе втори път в кладенеца.

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том трети; „Български писател“, С. 1977. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

По заповед на поручика от кръчмата донесоха едно голямо одеяло. Като го държеше срещу слънцето, поручикът се мъчеше да вкара в кладенеца сноп светлина и да види Мурада. Светлината можа да проникне на малка дълбочина — надолу оставаше тъмно. Тогава, като не знаеше вече какво да опита, офицерът заповяда да кажат на майката на Мурада, тя да го извика. Старата, разбра ли, не ли — доде до кладенеца, извика с плач „Мурад! Мурад!“ и пак поиска да се хвърли. Взеха я жените настрана.

„Дано да е жив!“ — помисли си Лютфи, въздъхна и погледна към горчивите кладенци. Гълъбите се спущаха и кацаха по тях.

— Аз пък ти казвам, че е жив! — повтаряше Звездоброецът. Той беше възнисък, тантурест човек, с червено лице и посивели коси. В едното си око имаше беличко — с него не виждаше. Когато гледаше с другото си око, имаше обичай да си поизкривява главата, както правят птиците, като че гледа към небето. Затуй го бяха кръстили Звездоброеца.

— Бедният! Ще има да си пати!

И вот в родные места спустя годы возвращается молодой человек — богатый, красивый и гордый. В землях, где живет Аси, похоронена тайна Демира и его семьи. Когда Аси и Демир знакомятся, они даже не подозревают, что эта тайна вскоре станет причиной множества конфликтов между двумя семьями, дуэлей, и перевернет вверх дном их прошлую жизнь, сделав невозможной любовь.

Наоколо се засмяха. Дядо Вичо не вярваше:

Но ето че откъм селото се зададе млада жена. По вървежа и по снагата се познаваше, че е млада — инак тя беше закрита с фередже. Тълпата се раздвижи.

— Какво ново, Ибриям?

— Асие! Асие! — прошепнаха мнозина.

Наоколо пак се засмяха.

— Нека си пада. Пак остава жив…

Никой не вярваше, че Мурад ще се остави да го уловят тъй лесно. Той можеше да потъне нейде из Делиормана и завинаги да заличи следите си. Джалил беше отишел в града, за да се оплаче. А ето, че Мурада го хванали. Сварил беше да отиде само на един час оттука. „Защо не е избягал по-далеч? Защо не се е скрил? Кой знае?“ — помисли си Лютфи. Може да не е тъй лесно да идеш много надалеч, когато върху ти тежи магията на такива сини очи, каквито имаше Асие. Сега ще закарат Мурада на границата. И като помисли колко е строг поручикът, Лютфи въздъхна и си каза:

Выбор сделан, Никита уволен! Он очень самокритичен…

— Може я! Туй… въздухът в кладенеца е тежък, крепи. Когато падна Касап Османовото момче… беше с едни читени потурки. Те от вятъра, знаеш, се издули и то си пада полека, като че го снемат с ръце. И тоз сега. Мурад, аз като чух, че бил с ямурлука, още тогаз рекох: „Жив е!“

— Какво иска? — попита поручикът.

— Ново ли? Хванали Мурада. Туй е новото.

Асие дойде и се спря малко настрана.

— Сетне? — попита някой.

— Скочи! Хвърли се в кладенеца!

Мурад беше чирак на Джалила. Той беше млад момък, широкоплещест, упорит и мълчалив, какъвто беше и господарят му. Зле бяха се събрали — два остри камъни брашно не мелят, но по-голямата беда беше в туй, че Джалил имаше дъщеря. Наистина ергените говореха на присмех, че била много по-руса, отколкото трябва, но Асие беше хубава. А за ергените тя беше недостъпна не само защото баща й беше богат, но защото и тя самата не харесваше когото и да е. Мурад, стройният, мъжественият и мълчалив Мурад, и падна на сърце и тя, въпреки повеленията на закона, му откри сърцето си. Джалил започна да се досеща, започна да се мръщи и да хока без причина Мурада. После му забрани да влиза в двора, да си седи отвън в одаята. Онзи ден пък, съвсем случайно, той сварил Мурада и Асие да си приказват до дувара. Побеснял от яд, Джалил грабнал едно дърво и макар, че Мурад се прехвърлил през дувара, той пак успял да го удари. Не беше Мурад човекът, който да прости такава обида. Цял ден той се губи из къра. А вечерта, когато се стъмняваше, стряхата на Джалиловата къща откъм пътя пламна и ако не бяха се случили хора да видят и да угасят огъня навреме, къщата щеше да изгори. В тъмнината бяха видели Мурада да се отдалечава бързо-бързо, направо през къра.

Красавица Аси так же, как и ее отец, привязана к этой земле. Она остро чувствует и понимает язык природы, язык земли. Даже имя ей дано было благодаря реке Аси, которая протекает в той же местности и по преданиям несет воды вспять.

— Де, де, Василе… И ти… — все не вярваше дядо Вичо.

— Нека го повика — каза поручикът.

— Хванали ли са го? Кога? Къде?

Момичето не погледна никого. Качи се на софрата. Залови се с едната си ръка за дирека и погледна надолу. Не мислеше вече да се крие, пусна фереджето. Ония, които не бяха я виждали, можаха да се уверят, че може и да е била много руса, но сега къносаната й коса беше червена като мед, лицето й беше много бяло, очите — сини. Тя се понаведе, смръщи изписаните си вежди и извика, колкото можеше:

„Дано да е жив!“ — помисли си пак Лютфи и стана. Идеше поручикът. Настанаха и другите. Едновременно с поручика от селото се зададе стара жена. Тя плачеше, водеха я други две жени. Беше Мурадовата майка. Множеството утихна.

— В Каралий — заразправя пак Звездоброецът — има един Пенчо, луд. Като го прихване, земе че скочи в някой кладенец, намери там някоя тенекия и започне да мери водата — пълни тенекията и я излива, пълни я и я излива. И брои, като че мери жито…

— Сетне… Извадят го и туйто. Нищо му няма.

Выбор сделан, Игорь уволен! Oppps…

Лютфи беше залисан — спущаше въжето — и не може да отговори на Ибрияма, пък и това, което чу, го накара да се замисли. Кога се обърна, видя, че Ибриям се отиваше. „Бедният! — помисли си Лютфи за Мурада. — Има да си пати!“ Той метна въжето на макарата и пак се замисли.

— Мурад, излез! Аз те викам… аз… Асие… Асие! Мурад! Аз съм, аз…Асие! Асиее.

— Ей там го хванали ѐ, в Харманкуюсу. — Ибриям показа на юг. — Сега слязоха двама войника. Ще го карат при поручика на границата.

Гласът й кънтеше из кладенеца и слизаше надолу. Тя слезе, отиде малко настрана и се обърна. Гледаше тънкото въже. И всички гледаха, гдето гледаше тя. Миг-два-три — нищо няма. Изведнъж въжето заигра, мъжете с викове затикаха колелото. Асие си тръгна към дома. Тя вървя доста, като че знаеше колко трябва да върви — и пак се обърна: Мурад беше се подал от кладенеца, силни мъжки ръце посягаха да го поемат. Майката пищеше. Асие постоя, погледа, обърна се и си влезе в къщи.

— Иска да повика Мурада. — Васил Звездоброецът дойде и му прошепна нещо.

Тълпата около кладенеца зашумя: Мурад не само беше жив, но не искаше и да излезе. Какъв човек!

Аси — дочь почти разорившегося фермера. Ее отец ради сохранения своих земель когда-то отказался от диплома и посвятил свою жизнь им. Но сейчас наступило не лучшее время, и он вынужден бороться за то, чтобы выжить на земле, которой его семья владеет на протяжении трех поколений, которую возделывает, в которую вкладывает всю свою жизнь и от которой питается.

Выбор сделан, Никита уволен! Бегите:)

Источники:

https://chitanka.info/text/7859-asie&rut=6caae19ce395d1c162815ffea2530ea878b2fdac03c4ccc04c3b8fe661fee13a
https://m.youtube.com/watch?v=WyfRERzfOsI&rut=d7de687048672ff8866c00c5ec732080c6fbdc99903d35b3785ace558c7aa7ab
https://tvnovella.net/serial/turk/asi-asi&rut=590139557acbb33b6c10731b4f8fdd49c1dc1fc674e5bea4adc0b17aa322efdc
https://hd-rezka.one/serialy/17691-asi.html&rut=95b5b8e9974d5500d23a3bc0d968022a39b41f58c9c3d1c92ca425773036ad99
https://m.youtube.com/watch?v=Ipi5xAj3yH0&rut=c2feda35a95e3766b595e56831c8e988b5e2dbfd75bf83def5b832ddc40a85d8
https://www.kp.ru/putevoditel/serialy/asiye-1-sezon/&rut=b6084afd7d5487bc6cdc1fd5c394dfabcef091ebc9c60026798e176697416911
https://tv.turkru-tv.cc/498-asie-jj1-zv6-ds5-online-smotret-besplatno-24-04-2024-d.html&rut=6c4ed1c487d62a63bfd55241bc380d8463de501f0599501bb2bf3891dc5c58af
https://m.youtube.com/watch?v=1iSB9Sf5WJE&rut=bcd63e28ddbe44aaf31b5be589f6f1c4704dc27ed654358e1dd0da8f5d6c364d
https://hd-rezka.pro/serialy/26629-asi-2-sezon-37-serija.html&rut=2b8216fc11fba8b380efbe6740a042890327aa1127d0fd5fa001f1ae1efcebed